настройвам гълъбите за тежки писма –
храня ги с остатъци от дланта ти по моята
и все не им е достатъчно;
кълват погледи, за които отговарям пред съвестта си
и не е лесно в първо лице да разпозная гнева и престъплението,
да му дам име, да си спомня моето
но за протокола е нужно да отбележа:
снегът –
валя през годините с теб, толкова дълго, че забрави да е бял
и се очерта победоносно в стъпки наопаки
през чертите ми.
капчукът –
тръгна след същите и се вледени за да припомни динозаврите,
зеленото и че може по иначе ако не бяха агрегатните състояния и химията.
лятото –
няма по-банална среща и раздяла от горещото изплъзване на чайника
измежду пръсти, които си отиват
за да рисуват четири стени, в които няма да ме има.
