Latest Entries »

184816_1540649887457_7350065_n

Advertisements

549145_3682522672938_1375648372_n

По стъклата миришеше на сняг, макар да беше рано за подобни миризми. Това го провокира да отвори шкафа, да измъкне най-здраво затворената си кутия и да се опита да натъпка подранилата миризма в нея. Там събираше всичко подранило. Когато я отвореше да сложи поредното ненавременно нещо не поглеждаше вътре – само го натъпкваше, с поглед вперен в часовника и трясваше отново капака на кутията. Чудеше се на кого да каже, че това беше една обикновена кутия за бисквити, даже, почти беше сигурен, че вътре още има трохички от тях, заедно с всичко останало. Струваше му се, че е много важно да се знае произходът на всяка обвивка. А му беше толкова сънено, толкова лениво, протяжно, толкова…
Имаше дни, в които искаше да изхвърли тази кутия, да я търкулне по стълбите поне, и да слуша металното тракане на обвивката ѝ, докато всички подранили неща в нея, събрани грижливо от ръцете му, се премятаха, разбъркваха, пропиваха едно в друго, докато започнат да си крещят датите на подраняване. Все още му беше протяжно, въпреки динамиката и шума на мислите за кутията. И тъй като беше приключил с поредното натъпкване, но желанието да разкаже на някого колко обикновена кутия от бисквити е това беше пораснало почти до ръба на леглото, стана, навлече дрехите си и хукна по тесните стълби. Претича през двора, този двор беше толкова огромен, че всяко претичване през него ставаше повод за нови и нови бодливи мисли, и толкова бързаше, че не намери време да отвори портата, а се преметна през нея, също като представата за търкаляща се по стълбите кутия. View full article »

Две крачки и половина. Почти три. Не беше вървяла толкова дълго преди да разбере, че много отдавна се е казвала Силвия, а го е разбрала едва преди два дни. Четири крачки. Напред се виждаше само равнината на съживения път – съживен, откакто реши да го извърви пеша. Преди да се казва Силвия не беше забелязала и часовниковата кула вляво, която реставрираха. Сега правеше всичко наобратно, както и изведнъж реши, че се казва Силвия; събуди се една сутрин с усещането, че отваря чужди клепачи, при това насила. Някакви чужди крака стъпиха на пода, нахлузиха чужди чехли, а ръцете, съвсем непознати, сложиха кафеварката на котлона и запалиха цигара. Името й, опаковало всичко това, започна да се пука и да се нищи на конци, да се рони по пода и да се гърчи, докато върху него се разхождаха чуждите чехли. Чудеше се, с кое ДНК тялото и мозъкът й разпознават тази отчужденост. Огледалото нямаше да свърши работа. Всички огледала на света нямаше да й помогнат. Шест крачки. Евтино. Много евтино беше това отчуждаване. Новото име и отиваше, обаче. Смени и чехлите си. Едни такива, бели, с две каишки през средата на палеца и показалеца. “Приятно ми е, казвам се Силвия”, се оказа невероятно забавление. Можеше и по друг начин да се казва, но
Снегът.
Издълба една сутрин мравешка пътечка, за да има къде да потече, когато му стане горещо, завихри се след това над някаква детска шапка и нарече рошавите и пискюлчета
Любов.
В неподходяща плетка.
И това е една от причините, естествено погрешна, да се казва така. Другата причина са
Ябълките.

*
Онази сутрин, когато чуждите ръце гасяха фаса в пепелника, а чуждите бели дробове се свиваха и си връзваха черни забрадки, си спомних как заваля сняг през пролетта. Ябълката току що беше цъфнала и белия-бял и нежен сняг я унищожи с тихото си валене. View full article »

Съвсем леко допря дъното на чашата до повърхността на масата. Още не беше сигурен, дали ще я остави или ще изпита жажда за още една глътка.
Лекото докосване още не беше отминало и звукът от допира на порцелан до лакираното дърво не беше довършен, когато почувства умората – ненатраплива, тиха, с момичешки устни и зряло, женско търпение. Имаше дълбоки очи с тежък поглед, който би подхождал на всяка мъглива сутрин. Тънки, издължени пръсти и съвършено оформени рамене. За пръв път я виждаше, а тя с нищо не показваше, че е пристигнала току-що – не носеше никакъв багаж със себе си, не беше запъхтяна, косите й бяха сресани и стегнати в плитка на рибена кост, от която се носеше аромат на препечени ябълки. Очевидно беше, че е била с него още снощи или кой знае откога, а на сутринта се е събудила първа, направила е закуска, промъкнала е в съня му миризмата на прясно кафе, купила е цигари от отсрещната бакалница, свалила е покривката от лакираното дърво, за да се случи звук, когато понечи да остави чашата си, подредила е икебана от старите, неизхвърлени букети, изостанали от чужди рождени дни, измислени коледи и несполучливи влюбвания, разтеглила е момичешките си устни в търпелива усмивка и го е чакала да се събуди. View full article »

страхът е съзвездие
от детски космос –

страхът е когато толкова обичам
че няма път на който да го изкрещя
и няма супа
в която да го сготвя
страхът от теб е всичко
което чакам
да ме стигне
да ми разкъса границите
и усмивките
да ме взриви
да ме е страх
да го прекрача
като праг на мястото
в което ще те пусна
да останеш View full article »

168017_1469313544093_3737317_n

/На Галя/

пътувахме
в изходите на залеза
пътувахме и говорехме
за същото дърво
което беше поникнало от сърцата ни
и тръскаше кървавата си корона
след всеки дъжд
посипваше слънце по изгорените ни длани
от даване
сол събираше от косите ни
да нахрани птиците
крадеше си кора от заздравелите ни белези
и подаряваше хралупи
след това
на всички бързи неща в живота
на неразбрали себе си състояния
и други места в пространството
пришиваше живот към гласа
на втурналите се в корените му
революции и смисъл View full article »

Никога не си поговорихме за вълците.
В приказките на баба бяха герои,
днес са кости в гърлото.
Научи ме как да ги хрускам,
как да ги плюя
и как да съм куче.

View full article »

не смея да те докосна мъниче
не смея
спиш и сънуваш корабите си
които винаги пристигат навреме
не смея да ти разкажа за своите- View full article »